След неделния театрален преглед — карибското готвене се превръща в изтощителна групова терапия в проницателния дебют
През 1994 година Джо Пенхол написа Някои гласове, трогателна драма, която приключва доста прочувствено с готвач, който учи своя брат с шизофрения да прави омлет. Можете да видите богато състрадателната, въпреки и много торбеста, нова игра на София Грифин като отдалечен родственик. Отново приготвянето на храна дружно се трансформира в безшумно алегоричен акт.
Разположен в кухнята на охраняема болница, After Sunday наблюдава напъните на професионалния терапевт Наоми да управлява карибска готварска група за дребна група чернокожи мъже. Нейната вяра е, че като вършат ястия, свързани с тяхното завещание, мъжете ще се сближат и ще не помнят за известно време травматичните събития, довели до хоспитализацията им.
Излишно е да споделям, че не е толкоз просто. Има това, което тя евфемистично оповестява на управляващите като предизвикателна „ динамичност “ в групата, а случай при започване на пиесата хвърля дълбока сянка върху тях. Те едвам са почнали да вършат кнедли, преди Тай да щипне брашно от купата на Лерой, което кара напрежението сред тях да кипи.
Това е страхотна причина, Грифин изобретателно употребява общата кухня, толкоз позната от телевизионни кулинарни излъчвания като Master Chef и The Great British Bake Off, с цел да сътвори разкриващ микрокосмос. Винаги има наслада да гледаш по какъв начин хората готвят на сцената – кълцат, месят, смесват, вършат неразбория – и сюжетът на Грифин кипи от комизъм.
Но последователно, по време на сесиите, започваме да научаваме какво е довело мъжете до този миг и какъв брой мъчно е да преодолеят проблемите си. Институционалният кухненски комплект на Клеър Уинфийлд се усеща като оазис: заключената врата, мрачният клиничен кулоар, който се вижда оттатък нея, и рафтът с медицински досиета към периметъра на сцената са непрекъснато увещание за местоположението. Междувременно стресиращите взаимоотношения на Наоми с управляващите подсказват, че една система се бори да се задържи на повърхността.
Тримата мъже са прелестно дефинирани от Грифин и от отличния актьорски състав в постановката на Кори Кембъл (копродукция с Белградския спектакъл на Ковънтри). Тай на Кори Уийкс е кълбо от нервна сила: променлив, в никакъв случай имобилен, хвърлящ тежестта си в близост и явно надълбоко нерешителен. Даниел на Даръл Бейли се свива на назад във времето, насилствен да се ангажира, трептящ при първия симптом на борба. Лирой на Дейвид Уебър, по-възрастният в групата и дълготраен чиновник в институцията, наподобява умен и независим, само че в последна сметка научаваме мащаба на това, което го е довело до това място. Ейми Пауъл също е отлично фина като Наоми, пробвайки се да овладее напрежението в групата, до момента в който личният й домакински живот явно се разпада на ръба.
Оставяйки настрани осъществяването на Пауъл, тези пасажи – извършени по телефона – са измежду по-малко безапелационните в сюжета. Междувременно темпото отслабва тук-там и продукцията на Кембъл е изпъстрена от пасажи със стилизирани придвижвания, изразяващи душевните положения на мъжете, които се усещат ненужни, като се има поради какъв брой точно рисуват героите си. Тогава не е съвършено. Но това е трогателна, надълбоко премислена дебютна пиеса за неотложен проблем.
★★★★☆
До 20 декември
